В нашето общество е прието – най-вече мъжете, че не бива да плачем, а да понасяме храбро болката и да не показваме, че сме наранени. Но жените също могат да попаднат в тази клопка и всички ние в един или друг момент имаме чувството, че единственият начин да оцелеем, е като потискаме чувствата и емоциите си, за да не бъдем наранени отново. Ако болката е особено силна, може да се опитаме да я скрием дори от себе си. Това ни прави замръзнали, сковани, защото дълбоко в себе си знаем, че при най-малката пукнатина в леда болката отново ще ни изпълни. Разноцветните сълзи по лицето на този човек крият ключа към избавлението от тази „ледена изолация“. Сълзите и само сълзите имат силата да разтопят леда. Няма нищо лошо в това да плачеш и няма причина да се срамуваш от сълзите си. Плачът ни помага да се освободим от болката, дава ни възможност да бъдем нежни със себе си и накрая да се излекуваме.
НИЕ СМЕ НЕЩАСТНИ, защото сме твърде много в егото. Какво точно се случва, когато сме твърде много в егото? Можеш да бъдеш или в съществуванието, или в егото двете заедно не са възможни. Да бъдеш в егото означава да стоиш настрана, да бъдеш отделен. Да бъдеш в егото означава да станеш остров. Да бъдеш в егото означава да очертаеш граница около себе си. Да бъдеш в егото означава да правиш разграничение между „аз съм това“ и „аз не съм онова“. Определението, границата между „аз” и „не-аз“ ето това е егото, то изолира. То те прави замръзнал, вече не се движиш, не течеш. Ако течеш, егото не може да съществува. Затова и хората са станали като кубчета лед. В тях няма топлина, няма любов — любовта е топлина, а те се боят от любовта. Ако топлината ги доближи, ще започнат да се топят и границите ще изчезнат. В любовта границите изчезват. В радостта границите също изчезват, защото радостта не е студена.
